Някому ще се стори може би нелепо, задето говорим за такива „дребни", „маловажни" неща, ние поддържаме, че малките неща, от които всъщност е изплетено нашето съществуване, са най-важните неща. И преди да разрешим малките неща, ние никога не ще смогнем да разрешим големите.
Ето що чух веднъж като вървях по една горска пътека. Момиченце, 4-5 годишно, върви с баща си. То нещо детинско ще да е брътвяло на татко си, защото очите на бащата весело се усмихваха. Изведнъж момиченцето спря на пътя. „Татко, виж, птиче!" Бащата спря. Побутна го с тоягата си. „Мърда ли татко?" – „Не, като че не е живо". И той натисна с тоягата си. „Недей, татко, нали ще го боли?" – „А, то не усеща, умряло е." – „Ами не може ли, татко, вече да яде като е умряло?" Бащата се усмихна и отминавайки, настави: как щяло да може, нали не е живо?"
Но ако всеки човек иска това за себе си, не е ли естествено да го даде и на другите? Благото, което човек иска за себе си, трябва да го даде и на другите. Законът на единния живот така ни учи. И тук – тъкмо тук стои възелът.
Не седи ли все още неразрешен въпросът за храненето, за хляба на човека? Че е така, показват болестите, що терзаят днес човека – и отделно всеки индивид и целокупния организъм на цялото човечество.
Ние всички знаем, че за да живеем, трябва да ядем. Ала що и как и колко – днес тепърва човечеството целокупно разрешава този въпрос.
Ние всички знаем, че за да живеем трябва да ядем. Но защо живеем ?
Чух веднъж един мъдрец да казва: „Ние ядем, за да живеем. Живеем, за да добиваме разумност. А добиваме разумност, за да познаем Бога".